Декемврийски приказки: Моя Нова Година

Остават броени дни до началото на 2015-а. И тъй като след Коледа приказките вече не са коледни, време е за кратък поглед към посрещането на една Нова година и изпращането на една Стара.

За днес избрах едно наистина прекрасно стихотворение на неповторимия Дамян Дамянов - "Моя Нова Година".

Родният Ботевград

Равносметката: Любими песни

Безспорно краят на годината ме кара да се замислям за равносметката на отминалите години. И след като някак успях да из/о/пиша чувствата си в пост вчера >>>, то днес е време за малко музика. Последните дни в плейлистата ми фигурират три песни, които имат известен заряд на отминало време, а и отговарят на емоциите ми днес.

Ти гледаш все към мен,
следиш ме постоянно.
Искаш ме сразен
и стреляш безпощадно.
С всяка дума, с всеки жест
нараняваш ме.
А розите имат бодли и боли от тях.

Миро - "Убиваме с любов"

За ефекта на пеперудата, равносметката и други демони

Празниците по традиция засилват емоциите, а в някои случаи и ги разбъркват. За едни многото почивни дни са прекрасно време за създаване на спомени. За други са свободно време, което им напомня къде ги боли. Като цяло - време е за равносметка.

Много съм щастлива, че през тази година на мои приятели им се случиха наистина вълшебни неща. Защото тези истински истории са най-добрият стимул да продължаваш напред, въпреки че на теб в момента ти се случва друго.

Не знам дали има значение фактът, че 2015-а за мен е годината, в която ставам на 30, но се оказва, че равносметката ми е по-глобална. Чувствам се на кръстопът, както преди малко повече от 6 години. Тогава започна едно работно пътешествие, което в следващите 4 години ми създаде всякакви емоции и което, от вече по-дистанцирана гледна точка, оценявам като нещо положително. Дори незабравимо, защото се оказа силно предизвикателство. А аз явно имам нужда от предизвикателства, във всякакъв план :-) Всичко, което променя средата, обстановката, навиците, хората наоколо, амбицията и развитието. Без значение дали е работа, хоби, емоция или пътуване. Но сега точно не е време за емоции, тъй като трябва време да отминат тези, които в момента нося в сърцето си.

Коледни приказки: Първи сняг

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес изборът е специален. Разказът е на един от класиците в литературата ни, майсторът-разказвач на истории за българското село - Елин Пелин. Снежната картинка е съвременна - от софийския квартал "Младост" 1.

През нощта духа силен вятър. На сутринта времето омекна и заваля сняг. От сивото снишено небе се посипаха на превара дребни снежинки, запчелиха гъсто въздуха и бързо-бързо погнаха да покриват погрознялата земя с бяла рохкава покривка, девствено чиста.

Селото се потаи, сякаш заспа под нежното копринено шумолене на снежинките, и от комините се заиздига сладкоструйно тънък син димец и се понесе към небето като обредно кадение.

Коледни приказки: Коледари

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес ще видим кои са горските коледари на Йордан Ступел.

Снимка: sxc.hu

Мили Дядо Коледа, дай ни чувал, пълен с вяра

Мили Дядо Коледа,
тази година си пожелавам едно - дай ни чувал, пълен с вяра.

Защото имаме нужда от повече вяра. Вяра в Бог, в доброто, в теб, в приказките, в сърцето, в ума, в човека до нас, в семейството, в приятелите, в колегите, в непознатите по улицата, в политици и крале.

Вяра, че болните, самотните, бездомните и бедните ще намерят своя бряг и ръка ще им бъде подавана не само на празници. Вяра, че децата ни ще растат безгрижни; че на лицата на любимите ни същества винаги ще грее усмивка; че всеки от нас ще намери път за сбъдването на най-съкровените си мечти!

Трябва ни вяра, с която да ставаме всяка сутрин и да намираме своето вдъхновение във всичко, което ни предлага животът. Дори и в най-горчивите хапки. Трябва ни вяра, за да обичаме. Трябва ни вяра, за да се борим. Трябва ни вяра, за да продължим напред. Трябва ни вяра, за да спрем да се страхуваме.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Всяка година по това време си припомням една конкретна приказка. Или по-скоро - статия. Статия, в която един възрастен обяснява на едно 8-годишно момиченце, че има Дядо Коледа. Защото всички ние имаме нужда от вяра :-)

---

Коледа е най-приказният ден в годината! Защото всички имаме нужда от точно такъв ден, в който да забравим ежедневните проблеми, да отворим сърцата си за малко топлина и любов, да се усмихнем и да прекараме време с хората, които обичаме.

По празниците всички имаме нужда от доброта и самите ние ставаме по-добри, по-меки, по-спокойни, по-човечни. Имаме нужда да простим, да погледнем напред или нагоре към звездите и да повярваме, че нещо още по-добро ни чака някъде там.

Искам да ви честитя Рождеството с една приказка, която много обичам и която препрочитам всяка година на този ден. Приказка, която доказва, че и порасналите деца имат нужда от чудеса... и вяра! 

***

21 септември 1897 г. Уводната статия в New York Sun. Автор е редакторът на вестника Франсис Чърч.

Коледни приказки: Елата

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес е време за една приказка на Ханс Кристиан Андерсен.

Снимка: sxc.hu

В гората растеше хубава малка ела. Тя си имаше чудесно място и много въздух и светлина, а наоколо растяха по-старите й другарки - ели и борове. На малката ела страшно много се искаше да порасне по-скоро. Тя не мислеше нито за топлото слънце, нито за чистия въздух, не обръщаше дори внимание и на бъбривите селски деца, които тичаха весело из гората и събираха малини и ягоди. Щом напълнеха кошничките си или пък нанижеха като мъниста ягодите на тънки пръчици, децата сядаха да си починат под елата и казваха:

- Ей, че е хубава тая малка еличка!
Но такива думи еличката никак не искаше да слуша.

След година тя порасна с още едно коленце, а през другата - с още едно. Тъй е с всички ели: по броя на коленцата може винаги да се узнае на колко са години.
- Ах, да бях и аз голяма като другите дървета! - въздишаше еличката. - Тогава бих разгърнала нашироко клоните си, бих издигнала високо глава и бих гледала далече-далече по белия свят! Птиците щяха да свият гнезда в клоните ми, а духнеше ли вятър, щях и аз да кимам важно с глава като големите дървета!

И еличката не се радваше нито на слънцето, нито на птичките, нито на розовите облаци, които плуваха сутрин и вечер над нея по небето.

Зиме, когато земята се покриеше с блестяща снежна пелена, идваха зайчета, тичаха насам-натам, а понякога дори и прескачаха еличката - каква обида! Ала минаха още две зими и на третата дръвчето стана толкова високо, че зайчетата трябваше да го заобикалят.

„О, да растеш, да растеш и да станеш голямо, старо дърво — има ли на света нещо по-хубаво от това?“ - мислеше си еличката.

Всяка есен в гората идваха дървари и отсичаха най-големите дървета. Еличката винаги трепереше от страх, когато някое голямо, хубаво дърво падаше с трясък на земята. Тогава на дървото отрязваха всички клони и то ставаше тъй голо и тънко, че едва можеше да се познае. Сетне натоварваха на коли отсечените дървета и ги извозваха от гората.
Къде? Какво ставаше с тях?

Напролет, когато долитаха лястовичките и щъркелите, елата ги питаше:
- Не знаете ли къде отнесоха ония дървета? Не сте ли ги срещали? Лястовичките не знаеха нищо, ала един от щъркелите се замисли, поклати глава и каза:
- Зная, разбира се! Когато се връщах от Египет, аз срещнах по морето много нови кораби с великолепни мачти. От тях лъхаше мирис на смола. Виждаш ли сега къде са отишли твоите другарки?

- Ах, кога ще стана и аз толкова голяма, че да тръгна по морето! Но що е туй - море, на какво прилича то?
- Трябва да ти разправям надълго и нашироко - отвърна щъркелът и хвръкна.
- Радвай се на младостта си! - говореха слънчевите лъчи на еличката. - Радвай се на своя растеж и на силите, които кипят у теб.

И вятърът целуваше дръвчето, а росата го обливаше със сълзи. Но еличката не умееше да цени нищо.

Наближаваше Коледа. В гората започнаха да секат няколко съвсем млади дръвчета. Някои от тях бяха дори много по-малки от нашата еличка, която гореше от нетърпение да порасте по-скоро. Всички отрязани ели бяха чудно хубави - клоните им никой не откъсна. Натрупаха ги веднага в една кола и ги изнесоха от гората.

- Къде ли ще ги носят? - попита еличката. - Те не са по-големи от мен, а една дори е по-малка! И защо не им откъснаха клонките? Накъде ли заминаха?

- Ние знаем! Ние знаем! - изчуруликаха врабчетата. - Ние бяхме в града и надничахме през прозорците. Сега знаем къде отидоха те. О, те са на такава почит, че за туй не може и да се говори. Ние гледахме през прозореца и видяхме как сред топли стаи те стоят украсени с най-прекрасни неща - с позлатени ябълки, с медени кравайчета, с играчки и с хиляди свещи!

- А после? - попита еличката, като потрепера с всичките си клончета. - А после?
Какво стана после с тях?
- Повече не можахме нищо да видим. Ала и туй, което видяхме, беше тъй хубаво! „Може би и аз ще имам това щастие! - помисли си с радост еличката. - Да, туй е още по-хубаво, отколкото пътуването по море. Ах, колко тежко е да чакаш! Дано дойде по-скоро Коледа! Ето сега аз съм също тъй голяма, както ония ели, които отсякоха миналата година! Ах, кога ли ще легна и аз най-сетне в колата? Кога ли ще застана сред топлата стая, окръжена с всичкото великолепие? Ами после?… После навярно ще бъде още по-хубаво, иначе защо ще ме кичат? Да, разбира се, че после ще бъде още по-хубаво… Какво ли ще бъде? Ах, как ме измъчва тая неизвестност! Сама не зная що става с мен!“

- Радвай ни се! - казаха й въздухът и слънчевият лъч. - Радвай се на младостта си и на горската шир!

Ала еличката не можеше да се радва спокойно, тя все растеше и растеше. И зиме, и лете тя стоеше облечена в зелената си премяна и всички, които я виждаха, казваха:
 - Колко хубаво дръвче!

Най-сетне настъпи Коледа и първа отсякоха нашата еличка. Дълбоко, в самата й сърцевина се заби брадвата, еличката изохка и падна на земята. Тя чувствуваше силна болка и слабост и не можеше да мисли вече за никакво щастие. Мъчно й беше да се раздели с родната гора, с мястото, където бе израснала — да, тя знаеше, че никога вече не ще види своите другарки, малките храстчета и цветя, които растяха наоколо, а може би не ще види и птичките! Да заминеш - колко тъжно беше това!

Еличката дойде на себе си едва когато я сложиха в един двор заедно с много други дръвчета. Тогава някой извика:

- Каква хубава еличка! Тъкмо такава ни трябва!

Дойдоха двама нагиздени мъже и отнесоха дръвчето в голяма хубава стая. По стените бяха накачени картини, а до печката от лъскави плочки стояха големи китайски вази с лъвове на похлупака. Тук имаше столове люлки, копринени канапета и големи маси, отрупани с албуми, книжки и играчки за няколкостотин талера - тъй поне разправяха децата. Елата сложиха в едно голямо буре с пясък, ала никой не можеше да разбере, че това е буре, защото то беше обвито в зелено платно и бе поставено върху голям шарен килим. О, как трепереше бедната ела! Какво ли ще стане сега?… Дойдоха млади момичета и почнаха да я кичат. Върху клончетата окачиха мънички люлчици, изрязани от цветна хартия и пълни с бонбони и сладки; ето по дръвчето израснаха позлатени ябълки и орехи, залюляха се и куклички — също като живи човечета. Такива кукли елата никога не беше виждала. Най-сетне по клончетата налепиха стотици червени, сини и бели свещици, а на самия връх на дръвчето изгря голяма звезда от златен варак.

- Как ще блесне елата довечера, когато запалим свещите! - казаха всички.

„Ах - помисли си елхата, - дано настъпи по-скоро вечерта, та да запалят свещите. Какво ли ще стане след това? Дали не ще дойдат дърветата от гората, за да ми се порадват? Дали не ще долетят врабчетата, за да надникнат през прозорците? А може и да пусна корен в това буре и да си стоя все тъй накичена и зиме, и лете?“

Да, няма що да се каже, много нещо искаше еличката. От голямо нетърпение дори я заболя кората, а тая болка за дървото е също тъй неприятна, както е главоболието за хората.
Най-сетне свещите бяха запалени. Какъв блясък, какво великолепие! Елата затрепера тъй силно с клоните си, че един от тях се подпали от близката свещ и зелените му игли запращяха.

- Ай! Ай! - завикаха момичетата и изгасиха мигом огъня.

Сега елата не смееше дори да се помръдне. О, туй беше истинско мъчение! Ала тя се страхуваше толкова много да не изгуби нещо от своята украса! Всичкият тоя блясък я беше съвсем замаял… Изведнъж двукрилата врата се разтвори широко и цял рояк деца се втурнаха тъй силно в стаята, като че искаха да съборят дървото. След тях влязоха бавно възрастните. Децата застанаха пред елата и онемяха от учудване: ала това продължи само минута. После се дигна страшен шум. Децата започнаха да скачат, да играят около дървото и да късат един по един подаръците.

„Какво правят те? - мислеше си еличката. - Що значи това?“ Свещиците догаряха до самите клончета. Изгасиха ги една след друга и после децата получиха позволение да оберат дървото. Ех, как се нахвърлиха те отгоре му! Всички клончета запращяха и ако елата не беше закрепена за тавана със златната звезда, навярно щяха да я съборят на земята.
Децата скачаха и играеха с хубавите си играчки. На елата никой вече не обръщаше внимание. Само старата бавачка се приближи още веднъж до нея, и то само за да види дали не е останала между клончетата някоя ябълка.

- Приказка! Приказка! - завикаха децата и задърпаха към елата един малък дебел човек.
Той седна под дървото и каза:
- Ето ни сега в гората! Ще ни слуша и еличката! Но ще ви разкажа само една приказка. Коя искате: за Иведе-Аведе или за Клумпе-Думпе, който макар да паднал от стълбата, все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря?

- За Иведе-Аведе! - закрещяха едни.
- За Клумпе-Думпе! - запискаха други. Дигна се страшна олелия и шум. Само еличката стоеше мълчалива и си мислеше:

„Мигар аз не ще взема никакво участие в играта?“ Тя не разбираше, че беше свършила работата си и че никому вече не бе потребна.

И дебелият човек разказа за Клумпе-Думпе, който паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.

Децата запляскаха ръце и закрещяха:
- Още! Още!

Те искаха да чуят и приказката за Иведе-Аведе; ала дебелият човек не пожела да разказва повече.

Елата стоеше дълбоко замислена - горските птички никога не бяха й разказвали такова нещо. „Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак се оженил за царската дъщеря! Гледай ти какви работи ставали по света! - мислеше елата и вярваше, че туй е самата истина, защото приказката бе разказана от такъв почтен господин. - Пък кой знае! Може и аз някога да падна от стълбата и да достигна до големи почести!“ И еличката си представяше с радост как на следния ден ще я украсят отново със свещи, играчки, злато и плодове.

"Утре вече няма да треперя! - мислеше тя. - Аз само ще се радвам на моето великолепие. Утре ще чуя пак приказката за Клумпе-Думпе, а може би и за Иведе-Аведе.“

И цяла нощ елата стоя замислена и мълчалива.
На сутринта в стаята влязоха слугата и слугинята.

„Сега ще почнат да ме кичат отново!“ - помисли си елата. Ала те я измъкнаха от стаята, повлякоха я нагоре по стълбата и я тикнаха в най-тъмния ъгъл на тавана, дето не проникваше дори дневна светлина.

„Що значи това? - помисли си елата. - Какво ще правя тук? Какво ще слушам и ще гледам?“ 
- И тя се облегна о стената и все мислеше и мислеше. За това тя имаше много време: минаваха дни и нощи, а никой не се сещаше за нея. Само веднъж на тавана дойде някакъв човек да остави няколко големи куфара. Дръвчето стоеше съвсем настрана — него сякаш го бяха забравили.

"Сега навън е зима - мислеше елата. - Земята е твърда и покрита със сняг, затова и хората не могат да ме посадят и да искат и ме държат тук до пролетта. Колко умно е туй! Колко добри са хората! Само да не беше тук толкова тъмно и пусто! … Няма дори нито едно зайче!… А колко хубаво беше в гората, когато наоколо имаше сняг и по снега се гонеха зайчета! Да, хубаво беше… дори и тогава, когато те ме прескачаха, макар че туй ме сърдеше. Колко самотна съм тук!“

- Ц-ъррр! Ц-ъррр! - изписка изведнъж едно мишле и изскочи от дупката си. След него се показаха още няколко други. Те помирисаха дървото и се скриха между клоните му.
- Какъв ужасен студ! - казаха мишките. - Иначе щеше да бъде много хубаво. Нали, стара еличке?

- Аз никак не съм стара! - отвърна елата. - От мен има много по-стари ели.
- Отде си ти, отде знаеш това? - попитаха мишките, понеже бяха много любопитни. - Разкажи ни кое е най-хубавото място на земята? Била ли си там? Била ли си някога в килера, дето има сирене по полиците, а по тавана виси пушено месо, дето може да се скача върху лоени свещи, дето влизаш мършава, а излизаш дебела?

- Не, такива места не зная! - рече елата. - Но затова пък познавам гората, дето свети слънцето и пеят птичките.
И тя им разказа за своята младост, а мишките, които никога не бяха чували такова нещо, я изслушаха с внимание и казаха:
- Колко много си видяла! Колко щастлива си била!
- Щастлива? - рече елата и се замисли за това, което току-що бе разказала. — Да, хубави бяха наистина ония дни.

Сетне тя разказа за оная вечер, когато я бяха накичили с кравайчета и със свещи.
- О, колко щастлива си била ти, стара еличке!
- Аз никак не съм стара! - отвърна елата. - Аз дойдох едва тая зима от гората. Аз съм в разцвета на годините си, само че на ръст съм дребничка.
- Колко хубаво приказваш! - рекоха мишките и на следната нощ доведоха със себе си още четири слушателки. И елата започна да разказва отново и колкото повече разказваше, толкова по-ясно си спомняше миналото.
- Хубаво беше онова време! Но пак ще се върне. Клумпе-Думпе паднал от стъблата и все пак достигнал до големи почести. Кой знае, може и аз да достигна до големи почести.
- Какво е това Клумпе-Думпе? - попитаха малките мишлета и елата им разправи цялата приказка. Тя помнеше всяка дума и мишките се радваха тъй много, че насмалко щяха да скочат върху самия връх на дървото. На следната нощ дойдоха и други мишки, а в неделя се явиха дори и два плъха. Ала те заявиха, че приказката никак не е интересна. Туй наскърби мишките и те сами започнаха да разправят, че историята с Клумпе-Думпе не е тъй занимателна.

- Само тая приказка ли знаете? - попитаха плъховете.
- Да, само тая! - отвърна елата. - Аз я чух през най-щастливата вечер в живота си, ала тогава не разбирах колко голямо е моето щастие.
- Това е много глупава приказка! Не можете ли да ни разправите нещо за свинската сланина или за лоените свещи? Или пък за килера?
- Не - отговори елата.
- Тогава довиждане! - рекоха плъховете и си отидоха.

Скоро и мишките престанаха да идват и елата започна да тъгува отново сред своята самота.
- Колко хубаво беше, когато малките игриви мишлета седяха около мен и слушаха моите разкази! - въздишаше тя. - Сега и туй се свърши. Но аз ще си спомням с радост за тия минути, когато ме изнесат оттук.

А кога стана това?
Да, една сутрин дойдоха някакви хора да чистят тавана. Те дигнаха куфарите, а след тях и елата. Хвърлиха я грубо на пода, после я повлякоха надолу по стълбата.

"Да, сега за мен ще почне нов живот!" - помисли си елата. Тя почувствува свежия въздух, светлината на слънцето и се намери долу на двора. Всичко туй стана тъй бързо, наоколо имаше интересни неща, че елата дори забрави да се погледне. Дворът допираше до една градина, която бе потънала в цветя и зеленина. Свежите ухаещи рози се свеждаха над ниската ограда, липите цъфтяха, а лястовичките се виеха над тях и чуруликаха:

- Квир-вир-фит! Ето я, ето я най-после! Ала туй, разбира се, не се отнасяше за елата.
"Сега и аз ще заживея!" - зарадва се елата и разпери клоните си. Ала те бяха пожълтели и изсъхнали, а самото дърво лежеше в един ъгъл сред плевел и коприва. Златната звезда стоеше все още на върха му и блещукаше под слънчевите лъчи.

На двора играеха няколко от ония деца, които скачаха на Бъдни вечер около украсеното дърво. Едно от тях, най-малкото, изтича при елата и откъсна от нея златната звезда.
- Вижте какво е останало на тая мръсна, стара ела! - извика то и настъпи тъй силно клоните й, че те изпращяха под обувките му.

И елата обгърна с поглед китната градина, погледна себе си и поиска да се върне пак в тъмното кътче на тавана. Тя си спомни своята младост в гората, веселия Бъдни вечер и мъничките мишлета, които слушаха с такава наслада приказката за Клумпе-Думпе.
- Свърши се, всичко се свърши! - каза старата ела. - Защо ли не се радвах, докато беше време? А сега… всичко е минало и няма да се върне.

Скоро дойде един слуга и накърши елата на парчета - от нея излезе цял сноп съчки. Как ярко пламнаха те под големия котел! Елата въздишаше тежко-тежко. Всяка нейна въздишка приличаше на слаб гърмеж и затуй децата престанаха да играят, насядаха край огъня и като гледаха пламъците, повтаряха:
- Пиф-паф!

И при всяко изпращяване, което беше дълбока въздишка, елата си спомняше ясните летни дни и звездните зимни нощи в гората, веселия Бъдни вечер и приказката за Клумпе-Думпе - едничката приказка, която тя беше слушала и умееше да разказва… Сетне елата изгоря.

А децата продължиха играта си в градината. Най-малкото носеше на гърдите си златната звезда, която украсяваше елата през най-щастливата вечер на нейния живот. Сега тая вечер беше минала, елата я нямаше вече и затова и на нашата приказка идва краят. Всичко минава, всичко се свършва на тоя свят - дори и най-хубавата приказка.

Коледни приказки: Бяла зима

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес е първият ден от астрономическата зима :-) Макар и навън още да няма пухкава покривка от снежец, няма как да не свържем този сезон с къщичка и пушещо коминче сред пелена от сняг. В този ред на мисли, ето и как описва бялата зима неповторимата Елисавета Багряна.

Снимка: sxc.hu

Сякаш пролет белоцветна

е дошла отгоре —

бяла, с цвят покрита, светна

сливата на двора.

И валят, валят снежинки

цели дни, недели —

падат, сякаш перушинки,

мекички и бели.

Падат и полека лягат

долу на земята,

топличка завивка слагат

върху семената.

Коледни приказки: Дядо Коледа

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес съм се спряла на едно стихотворение за Дядо Коледа, за да разберем какво има в торбата му ;-) Автор е Асен Разцветников.

Снимка: sxc.hu

Цял потънал в сняг и скреж,

той дошъл със тих вървеж,

поогледал се на прага,

па заудрял със тояга:

  -Чук-чук-чук!

Чук-чук-чук!

Абе, кой живее тук?

Спели всички кротък сън.

Никой нямало навън -

тежки порти да отвори,

да го срещне в равни двори

и да викне с весел глас:

- Ха, добре дошъл при нас!

И в среднощния покой

сам вратите бутнал той.

Казват, нямало ключалка -

ни голяма, нито малка -

що без много „щрак“ и „щрик“

той да не отвори в миг.

Шарко млъкнал изведнъж -

той познал светия мъж.

Влязъл тихом вкъщи госта,

най-напред при бати Коста,

и без много шум да вдига,

сложил блок, бои и книга.

После, благ и зачервен,

той пристъпил къмто мен

и ми турил до кревата

таз писалка и шейната,

кимнал леко след това,

па прибавил и халва.

Спрял при Лалка той тогаз

в тихия среднощен час

и си рекъл:

- Тая Лалка за писалка ми е малка,

а защо са й шейни,

щом е още в пелени?

Рекъл, сложил дар богат -

кукличка и шоколад -

и накрай с усмивка блага

пак прекрачил той през прага

и изчезнал с своя кош

в снежната заспала нощ.

Коледни приказки: Топлата ръкавичка

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

След като си припомнихме "Самотната елхица", още една приказка на Ангел Каралийчев ще намери място в коледната тематика на блога този месец. Ето я и историята на топлата ръкавичка. Уви, картинка с ръкавички като тези на Тошката не намерих, но тази пък ме привлече с коледното си настроение.

Снимка: sxc.hu

За Нова година мама подари на Тошката две жълти вълнени ръкавички. Те имаха само по едно пръстче, но бяха леки пухкави и топлички. За ръкавичките мама разплете какината фланела, защото такава хубава прежда никъде не се намира. Пустата мама! Отгоре на ръкавичките извезала две кученца от червени конци. Те не са живи, но досущ приличат на Страхилча. Ще попитате: кой е този Страхилчо? Той е истинско куче. Живее в дървената колибка под ябълката и варди къщата. От нищо не се бои. Само нощем го е страх от тъмното и лае, без да има защо. А е много хитър. Толкова е хитър, че не може повече. Ако си хвърлиш шапката на улицата, за един миг ще изтича, ще я захапе и ще ти я донесе. И не я пуска на земята, а застава на задните си крака и ти я подава в ръцете.

– Дръж, сине - рече мама и подаде ръкавичките на Тошката, - да ти топлят ръцете, когато идеш на пързалката, но гледай да не ги загубиш, защото ти ги подарявам от сърце.

Сякаш не рече тъй мама, а му поръча:
- Тръгвай, Тоше, на пързалката да си загубиш ръкавичките!

И Тошката свърши тая работа. Повлече шейничката си към Заешка могила, където е пързалката, спусна се три пъти като вихър надолу, но на четвъртия път шейната му се прекатури и той заби главата си в снега. Измъкна се побелял от сняг, запъхтян, поотърси дрехите си и тъй като му стана студено, подири в джоба мамините ръкавички. Извади едната, но другата я нямаше. Захвана да я търси по цялата пързалка. Никъде не можа да я намери. Сякаш беше потънала в земята. Буца заседна на гърлото му, когато повлече шейната си към дома. През цялата вечер ходеше нацупен. И новогодишната баница с късметите не му се услади. Като си легна, дълго се въртя в леглото и не можа да заспи. Мама нощес до втори петли си вади очите над тия ръкавички, а той изгуби едната още при първото си излизане!

Сега да видим къде е ръкавичката.

Тя се изтърси от джоба на Тошката, когато той обърна шейната и си заби главата в снега. Леката ръкавичка хвръкна като птиченце и падна зад една трънка. Потули се, затуй Тошката не можа да я намери. Щом децата се разотидоха и пързалката опустя, от съседната горица изскочи Зайо Мустаков. С пет-шест юнашки скока той се изкачи на могилката, погледна отвисоко към селото, където трептяха много светлини като звезди, нападали на земята, и въздъхна:

- Тая нощ всичките послушни деца ще получат подаръци, само за мене няма нищичко!

И Зайко вдигна предната си лапичка, за да си избърше окото. Като го избърса, той се втренчи към трънката и видя, че там върху снега нещо се жълтее. Заешкото му сърце радостно затупка. Дали не е круша? Бързо се втурна към ръкавичката. Побутна я боязливо с крачето си, дори я обърна, но щом съзря извезаното кученце, отскочи три крачки назад. 

Уплаши се, горкият, от кученцето, но то си кротуваше върху ръкавичката.
- Добро кученце! - тихо си рече Зайко Мустаков. - Ще си го взема да ми варди къщурката.
И приближи пак към ръкавичката. Но тъкмо когато посегна да я вземе, изневиделица изскочи Кума Лиса Кокошарска.

- Не я пипай! – викна тя.
- Защо? - обърна се слисан Зайко.
- Защото само на мене прилича да нося ръкавички. Най-напред ще си я надяна на едното краче, сетне на другото, сетне на третото… Чудесна ръкавичка!
- Я па тая! - накриво я изгледа Зайко Мустаков. - Махай се или ще насъскам кученцето да ти скъса кожухчето!

Лиса Кокошарска се ядоса и се озъби на Зайка, но той не беше от страхливите.

- Кра! Кра! Крадци! - размаха крила над трънката един гарван. - Тази ръкавичка е на Тошката! Вие сте я откраднали. Ей сега ще повикам Страхилча!
И гарванът хвръкна към село.

Откъм гората се зададе и глупавият Вълкан Вълканов. Почна да ломоти:
- Какво вие таковате тука? А-а-а-а, ръкавичка сте намерили! Тя ще бъде моя. Защото съм най-силният звяр в гората. Който посегне към нея, ще го разкъсам.

И Вълкан затрака със зъби, защото той можеше да работи само със зъбите си.
- Моля ви се - довтаса и Катеринка Пухлева, - продайте ми тая ръкавичка! Давам за нея два жълъда!
- Я бягай оттука, че като река ам - само на катерички ще ми станеш! Какво таковаш и се навираш тука? - изръмжа Вълкан Вълканов и зина.

Тогава Катеринка изврещя, Кума Лиса Кокошарска затявка, Зайо Мустаков се засили и направи такъв скок, че прескочи цялата могила, но пак се върна.
Отдън гората затрополя самият Медун Мецанов.

- Каква е тази дандания? - ревна той. - Защо ме събудихте посред нощ от зимния ми сън? Кой от вас предизвика свадата?
Зверовете мълчаха с наведени глави.

Тъкмо в туй време откъм село дотърча Страхилчо. Той не беше виждал горски зверове, затуй безстрашно се приближи до тях.
- Защо се карате? - изджафка той.
- За ръкавичката! - отвърна Лиса Кокошарска. - Ние намерихме една ръкавичка и не можем да я разделим.

Хитрият Страхилчо хвърли едно око към ръкавичката на Тошката, позна я и рече:
- То е най-лесна работа. Я се наредете един до друг с очи към могилката. Щом река „ав“ – всички тичайте нагоре! Който стигне най-напред на върха - негова ще бъде ръкавичката!

Зверовете се наредиха: най-отдясно - Медун, до него - Вълкан, до Вълкана - Лиса, до нея - Зайко, а до Зайка - Катеринка.
- Ав! – изджафка Страхилчо и зверовете се втурнаха нагоре.

А Страхилчо захапа ръкавичката на Тошката и - дим да го няма. Изчезна към селото:
На другата сутрин, когато Тошката се показа на прага със сурвакница в ръка, от кучешката колибка изскочи Страхилчо, захапал изгубената ръкавичка.

- Хей, къде си я намерил? - весело извика Тошката, грабна я от устата му и за награда му даде един краищник от новогодишната баница.

Коледни приказки: Бяла Коледа

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Красивата поезия винаги дава зрънце вдъхновение на въображението ни, което, от своя страна, може да изрисува най-живите и прекрасни картини. Една чудна Бяла Коледа оживя в главата ми, след като прочетох стихотворението на Моника Стоянова. Цветно казано, нали :-)

Снимка: sxc.hu

 

Тихо падат снежинките бели.

Бяла Коледа бяло искри.

А под белите преспи дебели

в бели сънища житцето спи.

В бели стихове, в бели куплети

вятър шепне неземни слова.

В чудно бяло сияние свети

над земята красива звезда.

Бяла Коледа — бяла магия.

Бяло щастие, бяла любов.

Звън от бялата камбанария

възвестява живот бял и нов.

Коледни приказки: Нощта преди Коледа (видео)

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес е време за една кратка анимация :-) Какво се случва в нощта преди Коледа, когато веселякът с червен костюм и цяла армия помощници слезе през комина? :-) Вижте танца на играчките и колко усмивки са нужни, за да грейне една елха :-) В добавка с коледната музика, няма как да не ви обземе празничното настроение :-)

Коледни приказки: Малката кибритопродавачка

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес е време за една история, която всеки от нас е чел. "Малката кибритопродавачка" на Ханс Кристиан Андерсен.

Илюстрация: A.J. Bayes, 1889

Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер - последната вечер на годината.

В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.

Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше…

Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска - нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това…

В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.

Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!

Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.

То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце…

Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.

То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и шарени картинки — от ония, които красят прозорците на магазините - гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.

"Някой умира в тоя час!" - помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.

Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща…

- Бабо - извика детето. - Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! - И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.

И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.

А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица - то беше замръзнало през последната вечер на старата година.

Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. "То е искало да се стопли!" - казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.

Коледни приказки: Самотната елхица

Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук! :-)

Днес ще прочетем каква e съдбата на една самотна елхица. Разказ на Ангел Каралийчев.

Снимка: sxc.hu

Малката елхица стоеше самотна край големия път, който се спуща към града. Далеко зад нея се тъмнееше старата гора, където нощем виеха вълци, подскачаха катерички по оголените клонки, тичаха бързоноги зайци. Валеше. Хладните капки се оттичаха по иглиците на самотното дръвце като сълзи. Зайчето, което носеше име Лъв без опашка, спря пред елхицата и повдигна учудено нагоре очи.

— Защо плачеш? — попита то.

— Защото съм малка и самичка. Наоколо няма нито едно дръвце. Зимният вятър ме огъва до земята. Вълчият вой в гората ме плаши.

— Ти си едно глупаво дръвче — рече Лъв без опашка. — Защо не отидеш в гората? Там има вековни борове. Ще се подслониш под могъщите им клони, ще се потулиш на завет. Катеричките ще те замерят с шишарки. Те са много весели.

— Не мога — въздъхна елхицата.

— Защо?

— Защото съм закована на едно място. Имам корен. Много пъти съм се мъчила да се отскубна и да се махна оттука. Ще ми се да сляза долу в овчарската колиба и да видя агънцата, които блеят много сладко, а най ми се ще да видя децата, които живеят в топли стаички, спят на креватчета, пият мляко и дърпат опашките на котките. Чудни неща ми разказва вятърът за тях и за бащите им, които работели в една фабрика с комин, висок до облаците.

— Значи, ти искаш да отидеш при ония смешни човечета, които имат само два крака? Добре, ще уредя тая работа — поклати глава Лъв без опашка. — В овчарската кошара има едно бяло агънце. То ми е приятелче. Ще го помоля да каже утре на овчаря като тръгне за града, да те отсече и да те отнесе при децата.

— До края на живота си ще ти бъда благодарна, ако ми направиш тая добрина. Но ти не се ли боиш от овчарското куче?

— Мене не ме е страх, защото нося име Лъв, макар че съм без опашка.

Когато настана вечер и всички заспаха, Лъв без опашка слезе пред кошарата и почна да дращи вратата с лапичките си.

— Кой е? — обади се отвътре бялото агънце.

— Аз съм Лъв без опашка.

— Какво искаш?

— Слушай, ако си ми приятел, събуди овчаря в зори и му поръчай, като минава край самотната елхица, да я отсече и отнесе на децата!

— Добре — отвърна бялото агънце. — Друго?

— Друго няма. Лека нощ!

В зори то почна да блее толкова силно, че дигна на крак цялата кошара. Овцете се размърдаха, кучето залая, овчарят се пробуди, грабна ведрото и почна да дои мляко. Като напълни голямото ведро, той го натовари на каручката, впрегна кончето и потегли за града. На минаване край елхицата овчарят си спомни, че фабричният вратар му беше поръчал да занесе една елха за децата, затуй спря каручката, грабна секирата и отсече самотното дръвче с един замах и го хвърли върху ведрото.

Подир един час овчарят стигна във фабриката. Вратарят пое елхицата, усмихна се и я отнесе в един голям салон, където имаше много столове, а по стените окачени портрети.

„Ей сега ще ме насече на парчета и ще ме хвърли в печката, за да ме изгори“ — помисли си с ужас елхицата.

Но вратарят не я изгори. Той й направи кръстовидно стоило и я изправи насред салона. Цял ден елхицата стоя правичка. Надвечер дойдоха три девойки. Те донесоха свещички и най-чудни украшения: картинки, позлатени орехи, птичета. Почнаха да кичат елхицата и я накичиха тъй хубаво, че когато тя се погледна в насрещното огледало, цялата затрепери от вълнение. Под нея девойките наредиха чудесни подаръци за деца: обувки, чорапи, кукли, кончета, футболна топка и книги с картинки.

На Нова година подир пладне в големия светнал салон нахълтаха стотина деца. Те заобиколиха елхата и я загледаха очаровани. Свещичките пламтяха, по клончетата златните орехи грееха, птичетата се люлееха с разперени крилца. Тогава елхицата рече със своето дървено гласче:

— Мили деца, аз съм най-щастливото дръвце на света. Къде е моят приятел Лъв без опашка, да ме види?

— Тук съм! — изкрещя Лъв без опашка и раздвижи големите си уши зад големия прозорец. Той се беше покатерил върху купчината сгурия пред прозореца и наблюдаваше празника.

— Я вижте зайчето! — извика едно момиченце, което имаше на главата си качулка със заешки уши.

Всички погледнаха натам, но Лъв без опашка беше вече изчезнал.

— Ти си зайче! — весело се развикаха децата и се наредиха едно след друго, да си получат новогодишните подаръци.

Коледните приказки започват :-)

Коледа наближава ;-) С дъх на меденки, топло какао, тиквеник, канела, елха, ангелски играчки, свещи и, разбира се, подаръци.

Така че... Време е за коледни приказки! Всеки ден до края на декември в "Приказки и мисли за (не)пораснали деца" ще си припомняме по една :-) Очакваме и вашите предложения като коментар под статиите или във Фейсбук страницата ни! :-)

 Започваме с Калина Малина и нейното веселяшко стихотворение "Дядо Коледа дойде":

Чук… чук… чук, чук, чук.

Дядо Коледа е тук —

до вратата ей го, чака

и с тояга трака, трака.

Стар е, бял е като сняг,

но на гости иде пак.

Подранил е като лани,

носи цял кош армагани.

Хвърляй, дядо, таз лула —

да го срещнем с мен ела!

Твоята лула е лоша,

има новичка във коша.

Хурката ти не преде,

бабо, остави я, де!

Дядо Коледа у нас е,

нова хурка ти донася.

А на мене, кой ли знай,

може би ще е кравай,

или носи питка сладка,

или молив и тетрадка.

Път пътува от зори —

бързай, бабо, отвори!

Иде много от далече

и отколе чака вече!…

Меланхолично

Книгите и музиката, които харесваме в този или онзи момент, олицетворяват емоционалното ни състояние. И докато литературата ме води към топлия, шарен и чувствен свят на Латинска Америка, то в музиката намирам меланхолията, която съпътства душата ми в последния месец от тази година.

Защото въпреки самотата в сърцето ми, съм щастлива, че чувствам и съм чувствала всяка брънка на любов, обида, щастие, ревност, недоволство... всяка капка от този океан от чувства, който ме преобръща като вълна при досега с хората до мен, непознатите в градския транспорт, на работното място, при новите срещи и непреодолимите раздели.